Въпросът за егото вероятно бива поставян от всеки, който възнамерява да опознае себе си в дълбочина. Възможно е да забелязваме, че има хора с така да се каже „по – голямо“ его и други с „по – крехко“. Според някои освобождаването от егото е пътят към праведен и може би духовен живот, макар че двете не са съизмерими. Не са, тъй като, за повечето хора, така наречения праведен живот се основава на конкретни, в повечето случаи религиозни норми, които са или наложени или доброволно приети от индивида, идват отвън, а не са породени отвътре и в голям процент от случаите са недостатъчно разбрани. Съответно всичко, в което се уповаваме, вярваме, мислим, говорим, но с което нямаме опит се явява неистинно по отношение на нас самите, дори и на интелектуално ниво да го разбираме. По – конкретно, това означава например да правим сравнение между карането на кола и самолет, без да сме управлявали едното. Подобна съпоставка може да прави само онзи, който има преживявания и с двете и няма нищо нередно, ако реши да назове състоянието, до което са го довели. Същото важи и за хора, които по личния си път преминават през множество състояния и преодоляват различни ограничения и спокойно могат да определят себе си като позитивни, блажени, просветлени, без това да е начин да покажат превъзходство или да възвисят себе си. Такива хора имат здраво его (без да се отъждествяват с него), което ни е нужно при взаимодействието с пространството. Няма как да бъдем личности и да действаме в света без его, тъй като то има своите важни функции (да контролира импулси, регулира емоциите, мисловните процеси, да съгласува други функции/мисли, чувства, действия/ и т.н.) които спомагат в общуването със средата. Ето защо, както и по отношение на всеки друг аспект от човешката структура, е важно да бъде приет, обикнат, разбран и култивиран, а не да ни е страх от него и/или да го отричаме . Чак тогава може да отидем отвъд егото, което на практиката означава да умеем да отчитаме неговото присъствие или отсъствие и да го включваме в действие, само когато е нужно.
Понякога, когато човек направи първа стъпка в така нареченото „духовно пътуване“ е възможно да се случат две неща. Да развие „духовно его“, особено, ако е част от общество и по – дълго се занимава с някакъв вид „духовни“ практики или да поиска да се освободи от егото си. В единия случай, започваме да се възприемаме като нещо повече от другите, поради факта, че се занимаваме с „духовни“ неща, от които може и нищо да не разбираме. А и по принцип, за да разбираме реално духовността е нужно да сме във връзка с духа си и да се ръководим от него, което предполага (без да изключва) живот отвъд оцеляването.
В другия случай е възможно да става въпрос за бягство от реалността, желание за отдалечаване и липса на потребност от контакт с другите. И двата варианта подсказват за отиване в крайност и го споделям, тъй като съм ги преживяла.
Всъщност всичко, което е написано тук и в целия сайт е базирано на практически опит, а не на теория.
Има и един трети случай, когато човек е във връзка с духа и съзнанието е на високи честоти. Тогава е възможно отшелничеството да се явява естествено следствие, свързано с потребността да се развие силата на духа. При този вариант е възможно егото да бъде разтворено, но така или иначе се изисква много сила, за да може човек да премини през подобен процес, тъй като по своята същност той се явява своеобразна смърт. И дори да премини, трябва да се уточни, че след момента на невъзвратност, както някои учители ( Олег Черне) го наричат, се започва наново формиране на структурата на личността. Това означава, че всеки, който е преодолял осъзнато смъртта и е запазил физическата форма (външната обвивка), след това преминава през етапи на развитие, за които се говори например в психологията, макар и да е в тяло на възрастен и да осъзнава какво се случва. Разликата е, че човек помни предишното съществуване, опитностите и знанията, които е придобил и в този смисъл, може от една страна да е крехък като 2 годишно бебе, а от друга да е мъдър като 80 годишен старец. Така че, ако сме решили да си ходим, няма за какво да се притесняваме. Личността ни, ако въобще е била формирана приживе, така или иначе няма да я има след това. Ако обаче предпочитаме да останем и чувстваме, че егото (неформираното наше или нечие чуждо) ни пречи или застрашава, може да се запитаме защо това е така. Вярно е, че има обсебени от себе си хора, но има разлика между здраво позиционирана личност и егоцентрична и тя е много проста. Егоцентричният индивид не може дори да възприеме друга гледна точка освен своята. Такива са малките деца между 4 и 6 години, тъй като преминават през процес на диференциация (разграничаване) от заобикалящата ги среда. Следователно всеки възрастен, за който е невъзможно да възприеме различна от своята позиция, може да е „зациклил“ в гореспоменатия период. Също така обаче, нежеланието на някой да приеме (има разлика между приемане и възприемане – може да възприемем дадено явление, но да не желаем да го приемем) друга гледна точка може да е индикация, че човекът е в процес на индивидуация (пониятие, въведено от К.Г. Юнг), през който, за да се формира и обособи индивидуалността на личността, индивидът припознава някои явления като нему присъщи, а други тотално отхвърля. Ако случаят е такъв, за човека, намиращ се в този процес е по – скоро излишна информация, в която не вярва и не кореспондира с убежденията му, а работещият (учител, терапевт) с такъв човек е ненужно да поднася информация, дори и тя да е полезна, която би предизвикала раздразнение и отхвърляне.
Колкото личността е по цялостна, интегрирала противоположните аспекти, със стабилна вътрешна опора и ясна за самата нея принципна система, толкова повече се увеличава способността за приемане и разбиране на чуждата позиция. Това обаче не означава човек да няма своя, а точно обратното – от собствения си център, да може да приеме и разбере тази на другия, без да се конфронтира с нея (да защитава своята). Именно тогава, човек може да назовава нещата с истинските им имена, без да се притеснява кой и дали ще го помисли за егоист, егоцентрик и… Такива хора не се притесняват да споделят какво са сътворили и какви състояния са познали, тъй като осъзнават, че чрез преживяния опит и знания учат себе си, а вероятно и другите. Ето защо, ако някой, който е уверен и може без притеснение да заяви какъв е, как се чувства и какво твори, ни дразни и гледаме на него като на егоцентрик, може би е важно да проверим дали проблемът не е в недооформената наша личност.