Пределно в повече

В момента, в който преминем отвъд еволюцията, или закона за причинно – следствената обусловеност, се случва революция или появата на съзнанието.

Но дори  и да е владетел на свръхсъзнанието, за да пребивава в човешка форма на ндивида му е нужно пространство. Да, избор винаги има, когато прилагаме съзнателно усилие и това поражда принципа за неопределеност. Тъй като дошъл в съзнание,  човекът се превръща от  изразител на външното в  негов преобразител. И тогава възниква екзистенциалният въпрос – да бъда или да не бъда?! В случая ще използвам  негова разновидност – да остана или да си тръгна?!

 Докато развоя на съществуването е механичен, всичко си върви по установен ред, определено от наличието на множество неиндивидуалности. С появата на съзнанието се изменя самия ход на реализация и вече можем да променяме следствието. Точно поради тази причина, действието изхождащо от съзнателно усилие е апокалиптично, безвъзвратно и в същото време относително и неустановено. Преживявайки индивидуалността си, ние сме длъжни във всеки един момент да правим избор и да поемаме отговорност. Ето защо съзнанието е достойнство, прелест, светлина, но и бреме. То ни заставя да сме безкомпромисни, безупречни в чувствата, в мислите, в действията. Направените избори не могат просто да се забравят или пренебрегват, защото,  индивидът е наясно точно кога, как и защо ги е направил. Следователно те стават негова съдба, която го следва неотлъчно. Но, на човека стъпил на пътя му се налага непрестанно да се позиционира и удържа в усилие. За съзнателния индивид всеки миг е като цяла вечност и обратното. Но, за да се движи във времето той не рядко е притиснат от обстоятелствата и понякога избира слепешката. Изборът е налице, играта си тече, но правилата са изменчиво понятие, което е важно да се отчете! Именно приемайки неопределеността като закономерност в процеса на развой, можем наистина да се движим. Аз ще нарека това състояние своеобразна свобода, която често води до безпокойство, но и издига човека до осъзнаване, че той е отговорен за собствената си еволюция. Разбира се, тъй като вече е назависим от механично протичащата, индивидът всъщност прави „революция“. Той действа чрез съзнателно усилие в полза на еволюцията. И в слуая няма нищо за доказване, иначе би могло и да се опровергае.  За позналия вътрешната си действителност, външни докозателства са ненужни, защото те се съдържат в самото ù постигане. Вярвате или не, всъщност няма значение. Истината не може да бъде в упование, тя се постига чрез пребиваване в опитността. Но, за да си го позволим е нужно да се освободим от представата за себе си, което ни превръща за външния свят в алогични същества.

Защо ли? Защото преживяването на същността е отвъд пределите на разумността. И ето стена!

Всяко разбрано нещо може да бъде тотално изоставено!

Първата стъпка е да се учим да се отдаваме изцяло на процеса, независимо какво е следствието. Ако съумеем да допуснем и мъчителната болка и опиянението от любовта, започваме да пребиваваме изцяло в радостта. Но! В случая е съществено да отбележа, че не става дума за онова еуфорично състояние на преизпълненост, след което обикновено следва скръбта. Да пребиваваме в родостта е умението  да продължаваме, независимо от случавщото се вътре в нас или в света отвън. Важно е  да се отбележи, че това не е свързано с потискане на чувствителността и бягане от реалността, а начин да изразяваме волята си чрез безспирно изливане на доброта, изразено в процес на творене. Състоянието на радост, за което става въпрос не е никак комфортно. То е своеобразно паралелно преживяване и на щастие и на тъга, и на вяра и на съмнение, и на озарение и на помръчение. То се характеризира с пребиваване в константно напрежение, което открехва вратата към познанието и може да отключи способности, които  някога сме считали за невъзможни. Разбира се, както и при всяка следваща крачка, тук също се достига до гранично състояние, което е важно да бъде съзнателно овладяно. Когато човек  дълго време е в постоянно единно преживяване на крайни противоположности е възможно да се появят натрапчиви мисли с потенциални неблагоприятни последствия.  В такива случаи е необходимо да насочваме цялото си внимание в конкретна дейност.

Къде съм, накъде вървя?

 

При втората стъпка ние вече сме потопени в познанието. На този етап човек се освобождава от потребността да интелектуалничи и става чист като сълза. Чрез абсолютната искреност той самият въплъщава знанието, което неминуемо означава,че носи отговорност за него. Макар и на това ниво, индивидът все още да не разбира напълно същността на придобитото, той започва да ври в процеса на познание. В случая, околните могат да наблюдават действията на човека, но нямат достъп до знанията му. С други думи, втората крачка бих описала като кристално  чиста прикритост. Човек става сияеща искреност, чиято същина е недостъпна за непросветените очи. Или, както искрящото слънце не може да бъде пряко съзерцавано, съществото в това състояние е като в „мая“ за неясния поглед. В този момент човек е като в сънно състояние, както спрямо самия себе си, така и за външния свят. Той попива знание чрез всяка бръмка, но не разполога с инструмент, с който да го предаде на околните. Именно невъзможността да сподели проникновенията са една от бариерите, явяващи се по пътя.

 

Каква е мисията ми в този свят?

Третата стъпка е непосредственото пребивавне в най – чистото време – СЕГА. Знанието винаги е за миналото или проекция в бъдещето. Да бъдем в настоящето е истинското живеене във времето, което е отвъд паметта и мечтите. По – голямата част от хората в съвременната действителност живеят в спомените, а останалите в надеждите за светло бъдеще. Ето защо считам, че удържането на постоянно присъствие в сегашния момент е една от сериозните трудности. По своемо, бих го определила като пребивавне в неопределеността. В настоящия миг ние сме в нищото и в същото време сме част от всичко. Това значи, че какво е било вчера или какво ще се случи утре за сегашния  момент, няма никакво значение. Но за съвременния човек подобно съществуване в дългосрочен план поражда страх, най – малкотот заради липсата на сигурност.

Дори и да имаме намерение, дори да проявяваме отношение, тук вече е важно и да сме в постоянно отмерено ускорение. А това вече си е сериозно напрежение!

Какво да правя с всичко това сега?

Защо всъщност се получава така? Личното ми разбиране е, че ако човек не се чувства удовлетворен от сегашното положение, изработва имагинерен механизъм, с който да залъгва мозъка си, че е щастлив. Това се случва или чрез извличане на информация от миналото, тоест ако ни е криво си спомняме момент, в който ни е било весело. Или чрез проектиране на бъдещето, като се отдаваме на съкровени блянове. Тези трикове биха могли за известно време да свършат работа, но не и за съзнателния индивид. За човек, който живее в настоящето е важно да е в процес на изработване и развиване на вътрешно усилие, от който всъщност се удовлетворява. Това не значи, че ставаме равнодушни към случващото се, а че го ползваме като инструмент да се движим.

С други думи – ако ми е  тежко и много ме боли, по – добре мъката в текст да се въплъти, отколко в безмислено ридание да се изпари!

В настоящия момент няма очаквания нито съжаления. Важното в случая е хората да съзнават, че привнасяйки собствените си очаквания в пространството ние се обуславяме едни други, което води до разочарование в последствие. На този етап е съществено да внимаваме в проекциите върху околните, но и да не пускаме „котвички“, с които да провокираме очаквания. Дали ще натрапваме личните си въжделения върху външния свят, или ще пускаме примамки, с които да подхранваме чужди мечти, е абсолютно равнозначно. И в двата случая следствието е разочарование, разликата е, че във втория  ставаме отговорни и за болката на ответната страна. В сегашния момент бихме могли реално да заложим случването на прекрасно бъдеще, но е важно да не го идентифицираме с нещо външно. Казано по друг начин, в мечтите ви не трябва да вплитате никого и нищо, като задължително условие за щастлив живот. Жаждата да притежаваш нещо или някого е всъщност страх от уединение. Ако човек осъзнае, че е сам ще разбере, че и другите са сами и  да бъде собственик за него става несвойствено, превръща се в злоупотреба. В подобно състояние съществото е носител на безусловна любов към всичко, което е.

 

Тогава индивидът вече неприкрито изразява простотата и невиността, разглеждайки всяко явление като божествено творение!

Четвъртата стъпка е пребивавне в най – чистото пространство. На този етап ние въплъщаваме самите небеса, символизираме храмова обител, творяща сакралната есенция. Линейното естество на съвременната реч ограничава описанието на подобно състояние, което вероятно е и правилно. Сливането с всемира е преживяване отвъд личностната ни структура и по същността си отключва портите към небитието. Открехнете ли ги връщане назад няма, но пък ако минете започва реалната промяна.

Пределно в повече ви споделям, че след това няма нищо, но може всичко!

Това не значи, че изпитанията се отменят, а обратното –  трудността става все по – голяма, а стените все по – честа част от новата програма!