Новата ера, в която навлизаме съвсем естествено създава условия за преминаване на по -високо ниво на съзнание, което неминуемо се свързва с разпадане на илюзиите, самозаблудите, нереалистичните очаквания и излизане (поне за някои) от „маята“, в която си пребиваваме отдавна. В личен план настоящия период е изключително интензивен на прозрения, които честно казано носят повече тъга, отколкото радост, но по „дзенски“ ги възприемам като необходими за нашето израстване. В тази връзка търсещите и пробудени вече сред нас имат своите настоящи въпроси и са готови да питат, защото чувстват или разбират, че ако сме решили да се учим е важно да си задаваме въпроси, като гореизложения , който в себе си съдържа подвъпроси и затова ще бъде разгледан на части. Важно е да уточня, че в случая споделям собственото си разбиране по темата, като ще включа и малко теоретична информация от различни области, която просто изникваше в съзнанието ми, докато писах текста. Като цяло разглеждам темата най – вече от енергийна гледна точка, макар да започвам с биологичния и психологически аспект по въпроса. Също така, независимо от написаното тук или някъде другаде е съществено да отбележа, че личният опит е най – важен, тоест няма никакво значение кой какво е казал или написал, има значение да открием отговора в нас, което се случва чрез преживяване. Затова приветствам всеки, който има интерес и желание да сподели мнение.
Преди да обърна внимание на общия въпрос ще започна с подвъпроса, който поне според мен е първичен.
Как да разберем, че не се самозалъгваме…, че сме с даден човек само, защото не искаме да сме сами?
Макар и да възприемам себе си отвъд дихотомията „мъжко – женско“, в случая ще започна, като отправна точка, с биологичната основа на въпроса, която е важно да отчитаме без разбира се да се ограничаваме до нея.
Изначално мозъкът на жените, както пише д-р. Бризендайн в книгата „Женския мозък“,още в утробата е „маринован“ в естроген, „социален“ хормон, който е свързан с изграждането на връзка с другите. Ето защо биологичната задача на жената е да създаде поколение, което се осъществява чрез потребност от междуличностни и то хармонични взаимоотношения (макар в съвременния свят да не се случва точно така), за да може жената да изпълни своята първична задача – продължението на човешкия род. С други думи, в повечето случаи, желанието на жената да има деца е биологично обусловено, а не следствие от осъзнат избор и съответно търсенето на партньор също.
От друга страна, мозъкът на мъжа още във вътреутробното развитие се „маринова“ в тестостерон, което е свързано с целеустремеността, агресивността и по – високата активност на сексуалните центрове при мъжете. Казано по друг начин, задачата на мъжа е да следва целите си (вертикална ориентация), а на жената да сътвори поколение, да служи на средата (хоризонтална ориентация). Разбира се в случая става въпрос за биологичната предразположеност, която не е единствен фактор. И ако живеехме в първобитните общества, където ситуацията е била доста по – проста, тези изначални закономерности са се проявявали като „самката“ избирала най – подходящия за нея „самец“, за да се роди здраво поколение. Днес, предвид развитието на интелекта, нещата доста са се изменили и тъй като взаимоотношенията между половете не се свеждат само до създаването на поколение се появяват както енергийни, така и психологически дефицити, които водят до неудовлетворяващи взаимоотношения между партньорите в огромен процент от семействата в днешно време. На какво се дължат те?
В науката психология съществуват 3 основни теории относно начина, по който си избираме партньор. Без да навлизам в подробности, само ще ги изредя:
- Търсим някой, който да има качества, които ние не притежаваме. Тази теория кореспондира с „теорията за дупките“, която ще разгледаме след малко;
- Избираме партньор, който прилича на родителя от противоположния пол, съответно на нашия баща или майка;
- Избираме партньор, с който имаме общи интереси. Тази гледна точка корелира с част от личното ми разбиране по въпроса;
Вероятно всички сме чували изрази като „две половини на едно цяло“ или „търкулнало се гърненцето и си намерило похлупачето“, които всъщност отразяват съвременното разбиране, че нашият партньор е нужно да ни допълва или както е описано в „теория на дупките“ да ни запълва. Логично, ако търсим някой, който да ни запълва, означава, че ние не сме цялостни, не сме пълни. Не е ли така? Това означава, че някъде има дупка.
„Какво представлява дупката? Дупката описва всяка една част от вас, с която сте изгубили свързаност или съзнанието, че я има. Това, което е останало е дупка; някаква липса. А това, за което сме изгубили усещането е, разбира се, нашата същност. Когато не преживяваме своята същност тя спира да се проявява и се изгубва. Тогава имаме усещането за липса“. („Диамантеното сърце“, А.Х. Алмаас)
Ето защо на всички семинари и работилници, които правя, винаги основната задача е възстановяване на връзката с нашата същност, което се осъществява чрез дишане, непосредствено наблюдение и други практики, тъй като под влиянието на пребиваването в социума често губим връзка с някоя част от нас, със собствения си титъм.
Дупката е липса на способността да бъдем свързани със самите себе си. Не случайно един от афоризмите, които написах преди време и навярно сега отново неслучайно си припомням е, че без всяка част от нас, сме нищо за самите нас. Ето защо същественото е да помним, че когато се откъснем от себе си се появяват дупките.
Да вземем за пример качеството себестойност. Когато сме отделени от своята себестойност имаме нужда от външно одобрение, похвали, тоест се опитваме да запълним дупката с нещо, което идва отвън. Разбира се възникването на подобни дупки се корени в детството, но за да може да ги излекуваме, което означава да възобновим връзката с частта, относно която чувстваме празнота е нужно да се обърнем навътре или някой да ни обърне към нас самите. Опитите да запълним дупката отвън е едно безкрайно преливане от „пусто в празно“, тъй като те временно лекуват симптома, а не причината. Същото важи и за междуличностните отношения. Ако сме с някога само, за да не бъдем сами, това означава, че във връзката с този човек се ръководим от страх, а не от любов и заблуждаваме не само него, но най – вече себе си. Истински партньорски взаимоотношения са възможни, когато и двамата партньори осъзнават наличието на липси (дупки), което само по себе си ги запълва и превръща личността в цялостна. Такива хора са самодостатъчни и съответно, имайки достатъчно могат и да дадат, без да очакват другият да бъде вечно до тях, да прави това или онова, да бъде един или друг. Цялостната личност умее да се обвързва без да се привързва, което е предпоставка за едно непосредствено общуване, пълно приемане, липса на осъждане и желание да променя партньора си. Съответно, ако възниква въпросът „самозалъгвам ли се“ е много вероятно да е така и може да си зададем естествено следващия го – „за какво се самозалъгвам“. После може просто да наблюдаваме, без определения и оценки, тоест да си дадем време и да създадем пространство, в което липсващата наша част да се прояви. Тя излиза тогава, когато сме честни със себе си, когато сме отворени да видим нещата такива, каквито са, дори и да не ни харесват. Това се случва, когато се ръководим от любов, тогава сме верни, не на някой друг, а на себе си, а това е единственото, което има значение. И ще завърша с думи, които изрекох при една лична раздяла с прекрасен мъж. Няма да описвам подробно ситуацията, само ще споделя, че поради определени причини той не искаше да се разбира, че сме се разделили. Когато ме помоли да да не разгласявам раздялата ни, спонтанно изникна следният въпрос, който всъщност беше риторичен.
Какво значение има дали другите не знаят, след като ние знаем?
Няма никакво значение кой ще успеем или не да заблудим. Важното за нас е, че по този начин залъгваме най – вече самите себе си.
Благодаря за въпроса на Е. N.