За да разгърне потенциала си в пълнота, индивидът търси пространство за реализация на същността!
Човешкото същество изначално има потребност да споделя, да се свързва, да принадлежи. Първоначално, появявайки се на бял свят сме по – скоро обособено центрирани в себе си спрямо близко обкръжаващото ни, но все още силно обвързани с пулсацията на вселенската матка. В процеса на растеж започаваме малко по – малко да се отваряме за външно възприемаемото пространство, развивайки физическата сетивност. Постепенно се превръщаме от същества, потопени във вътрешното си битие, във външно ориентирани. Излизайки от ефирната черупка, водени от интерес да опознаем новата реалност, неминуемо се оставяме тя да ни влияе. Първоначално не обръщаме внимание на опитите да ни навигират, след това започваме да се противопоставяме на привнесеното отвън. В даден момент обаче, потребността да бъдем приети, да бъдем обичани, да сме част от нещо по – голямо, ни заставя да се примирим и да отстъпим. Първо това се изразява в естествената нужда на детето от родителска обич и подкрепа. За всяко мъниче родителите са като богове и то е готово дори да се жертва заради тях. В това се изразява най – важният закон в семейната структура, според който всичко в нея произтича от любов. Ако изхождаме от обозначеното правило, когато се анализира случващото се в една затворена система, каквато е семейната, никога не трябва да дирим виновен. Във взаимосвързаност, предопределена от кръвта, всяко действие произтича от множество предшестващи.
По подобен начин освен отделни индивиди и част от семейства, сме свързани и на общностно, етническо, световно, глобално ниво. В процеса на себереализация, при преминаването през различните етапи, човекът се осъществява чрез принадлежност към една или друга форма на съществуване. Социоцентричната ориентираност е естествена потребност на вече завършения Аз да рационализира същността си, тоест да я изрази чрез външно проявление. Този преход и като цяло самата концепция, би трябвало да е в полза на индивида, така че да развие личностни качества, с които да служи адекватно на общността. С други думи, това е етапът, в който е нормално порасналият човек да заеме възможно най – подходящото за него място в колективната действителност. Проблемът е, че конвенционалният, изпразнен от съдържание характер на съвременната социална структура не предразполага включването на завършени личности, най – малкото защото те са неудобни. Човекът в днешно време се е барикадирал в зоната на комфорт, въобразявайки си, че може чрез външното да достигне до истината.
Натрапваме на подрастващите общоприети наставления,
караме ги да преминават през формално обучение,
внушавайки им,
че най – важното е да са в обществено служение!
♡
Няма лошо! Ако сме в съвършено социално сдружение!
Истината обаче е, че конформизмът в настоящата рефлексивно пасивна форма на пребиваване никога няма да позволи на човек да разбере реалните си възможности. Докато не започнем съзнателно да толерираме дискомфортните състояния, точно толкова, колкото и онези,в които ни е супер, всъщност не живеем. Прелетните птици например, два пъти в годината се подлагат на екстремно напрежение, изминавайки хиляди километри до местата за зимуване. Човекът, благодарение на своята изключителност може през целия си живот дори да не помисли да изпробва биологичните и духовните си възможности.
Защо?
Някога в древните общества цялостната организация е била ориентирана към реализиране на космологичния порядък тук на земята. Социалните институции са били изцяло проникнати от символичния дух и основната им задача се е изразявала в сакрализиране на всичко в обществото. Като цяло съществуването е било посветено на сътворяването на пространство, което да е външен израз на вътрешната скрита реалност.
Докато за ориентир на съвременното човечество служи външно случващото се, историко – хронологичното, абсурдната информационна суетня и жаждата за притежание, индивидуалността ще се счита за отклонение. Човекът в днешно време се разглежда, като изпълняващ някава функция в полза на колективното. Но, по същността си е необходимо да се превърне в пастир на битието, което е и единственото всемирно изискване.
Преминаването на социума през етапите на символично, типово, конвенционално и субективистично въплъщение са естествен преход към реализирането на социоцентричната принадлежност на индивида в адекватна форма. С други думи, изграждането на себесъзнателни личности, посветени на движението като единствено възможна цел, би спомогнало някога да сътворим съвършено общество. Една своеобразна висша институция от специфични индивидуалности, посветена на сакралната задача да реализира в глобален план есенциалния миров порядък.