Дълго вярвах, че прошката е най – добрият начин да пуснем и да се освободим от миналото, от болката, от раните… Правих практики, ритуали, бях напълно съзнателна и присъстваща със сърце в искреното си желание да простя. Ставах все по-разбираща за ситуациите, все по – наясно с причините, но истината е, че чувствата оставаха и от време на време, някое място, аромат или дреха напомняха за дадения човек, за конкретната случка и емоциите наново се надигаха и споменът отново ме разклащаше…
От няколко месеца се случва да работя все с казуси, които напомнят на филм на ужасите с трагико – драматични елементи. Истории, които дълбоко докосват сърцето и разтърсват душата ми. Кървави сценарии, лъжи и измами, отношение тотално лишено от хуманност. И от цялата тази драма, която умът ми понякога не е в състояние да осмисли напълно, излизат хора сфетофари, хора светлинки…
И все се питах – от къде идва тази светлина?
Вглеждах се в тях, вглеждах се в себе си, тъй като и моят живот не е комедийна сага.
Някои твърдяха, че са простили, други се бяха уютно настанили в „жертвата“, която така или иначе от една гледна точка бяха, трети погълнати от гняв ръсеха неблагозвучни словоизлеания. Общото е, че всички те искат да живеят, да обичат, да се изцелят.
И знаете ли, осъзнах, че копнежът по живота не идва от прошката, особено, ако тя не се случи естествено, а е плод на желание да бъдем чисти и възвишени. Не идва от терапевтите, курсовете и техниките, макар те да са своеобразна навигация за неговото пробуждане и усилване. Той е следствие на свързването и разпознаването на здравата част във всеки от нас, която независимо какво се е случило, колко сме били наранени от родители, партньори, обстоятелства, милее да живее. И този стремеж се усилва все повече, когато срещнем здравото и болното, когато се видят, признаят и заобичат. Тогава конфликтът постепенно се разтваря и мирът се настанява.
Приемането и почитането на всяка болка, обстоятелство, човек, на всяка тъмна част от същността ни прави по – цялостни и единни, което отприщва мощен енергиен потенциал. И ставаме творци, архитекти на живота, демиурзи… И така го изпълваме със смисъл, който не идва отвън, а е вътрешно продуциран.
Затова днес на пълнолунието пускам всяко отричане, всяка съпротива към нелицеприятното – в мен и около мен. И знам, че ще е нужно време, за да въплътя новото преживяване в начина си на съществуване и си го давам.