Идентичността понякога има нужда да се почувства като център на света!
Израствайки всяко човешко същество преминава през етап на диференциране,тоест разграничаване от заобикалящия го свят. Принципно, потребността да почувстваме своята уникалност, тоест себето ни да се реализира като център, е съвсем нормално явление и се проявява обикновено към 5 (та) – 6 (та) година. В този период детето възприема света, като съотнесен най – вече към собственото му съществуване. Това означава, че всяко явление за него е обвързано с начина, по който самото дете го вижда. С други думи, ако може да се говори за мисловна форма, то тя е предимно субективна или едностранчива.
~ Екзистенциален Аз ~
Пример…
Възрастен пита петгодишно момче: Имаш ли баба?
Момчето: Да!
Възрастният: Баба ти има ли внук?
Момчето: Не!
Примерът има относителен характер, защото възможността на детето да погледне от различна перспектива зависи от индивидуалните параметри. В случая задачата е да разгледаме процеса на диференциация на Аза от не – Аза, през който по личните ми наблюдения днес преминават все повече зрели хора.
В момента, в който започваме да усещаме своята автономност, неминуему се заражда и необходимостта да я опазим. Това е естветвена импулсивна реакция спрямо заобикалящия ни свят, който от своя страна все по – настойчиво се опитва да ни изравни с него. На този етап за първи път се зараждат чувства като срам, съмнение и вина които за едно малко дете реално са несвойствени. Те принципно се явяват привнесени отвън (от семейство, приятели и т.н.) и възрастните ги ползват като вид средтво да убедят малките, че нещо „трябва“ или „не трябва да се прави“.
~ Дуалистичен Аз ~
Пример…
От гледна точка на родител:
За някои възрастни да се яде с пръсти е неприлично, че даже недопустимо, особено когато детето е сред хора.
От гледна точка на дете:
За самото дете е възможно храненето с пръсти да е своеобразно съприкосновение с храната, вид игра, че даже ритуал.
Проблемът е, че възрастните обикновено не могат да обяснят на детето защо „трябва“ или „не трябва“ нещо да се прави, тъй като разбирането им е въз основа на някаква стереотипна идеология. Тя може да изхожда от културологична, семейна, естетична или просто лична неосъзната обусловеност, но за самото дете това няма значение. Всеки път, в който натрапваме мнението си върху околните, без дори да можем конкретно да се обосновем, ние ограничаваме собственото си възприятие.
~ Диалектически Аз ~
По този начин, като големи повечето хора продължават да си служат с подобни елементарни схеми за манипулация, като например вменяването на вина. Докато обаче индивидът е в ранна детска възраст, до определена степен е неподвластен на опити да бъде контролиран и затова независимо какво му казваме, той си прави каквото си знае. Тоест, докато не настъпи моментът на диференциране на Аза от не – Аза, съществото не възприема частицата „НЕ“. Впоследствие , когато вече започва да чувства собствената си идентичност, потребността да се разграничи от външния свят се изразява в противодействие. Или, до определен момент малките въобще не отразяват нашите наставления, а след това започват да им се противопоставят. През подобни състояния преминава и вече порасналият човек в процеса на себеосъзнаване. Тъй като в съвременната действителност „индивидуалности“ предимно отсъстват, хората са заклеймили понятието егоцентризъм като нещо негативно. Но! Това реално е следтвие от всеобщата неудовлетвореност на човечеството, което чувтва собствената си липса.
~ Реализиран Аз ~
В естеството си, за да може човек да продължи с разширяването на своя Аз, тоест да се издигне на по – високи нива на съзнание, е важно първо да го идентифицира като изключителен – нещо, което няма еквивалент. Ето защо лично аз приемам, че и сега и занапред, за да преодолеем колективната безсъзнателност е нужно, като за начало да поставим себе си в центъра, поне на нашия собствен свят. Така всъщност ставаме автономни същества, защото съзнанието към настоящия момент от еволюцията е преди всичко индивидуално. Човек, който не е самосъзнателен , не може да изгради адекватно отношение нито към социума, нито към света. С други думи, важно е първо да принадлежим на самите себе си. Преди да преминем към обективното, тоест обемното световъзприятие е необходимо да се субективизираме, за да опознаем собствената си същност. След това вече Азът може да продължи своите следващи идентификации.