Твърде далеч или недостатъчно?!

Повечето хора пропускат да живеят, а за останалите, не е ясно дали ще оцелеят!

I ≈ mr2

По настоящем, човекът все още пребивава в огрубена представа за реалността, подчинена на отживели по същността си възгледи. Законите, които до вчера бяха някак приемливи, днес са вече архаична непотребност. „Принципите“ на остарялата, но все още властваща система, са като  амортизирани валове на зациклил механизъм. Самите хора представляват прашасали музейни експонати, в сравнение с които восъчните фигури на мадам Тюсо преливат от жизненост.

                                                                                            И в случая виновни няма!

Всеки етап в развоя на човешката еволюция има своето основание и сегашното състояние на индивида е своеобразно естествено следствие. Първата крачка към преодоляване на настоящата всеобща вцепененост е в приемането ù. Как можем да променим нещо, ако не го разбираме? Всяко явление се характеризира с определена причинно – следствена обусловеност. Или с други думи – нищо не се случва  случайно. Тази закономерност тласка някои хора да се задълбочават прекалено  в отминала събитийност. Анализът на предходно случилото се е полезен единствено, ако води до осъзнатост в настоящето. Ако резултатът не се изразява в преодоляване на миналото, разсъжденията и осмислянето са празнотворни. В действителност  хронологичната последователност на живота ни е само една от страните на  съществуването. Харесва ли ни или не, всъщност човекът е като гъба, която всеки миг попива информация паралелно от различни източници. Важното, за да установим контрол е да достигнем до осъзнаване за несекващия потоко – обмен. Първата стъпка е да се учим да разграничаваме привнесеното отвън. По – нататък можем съзнателно  да започнем да ограничаваме прииждащата информация.

Казано по друг начин,  необходимо е от гъби да се превърнем в кактуси. Или, да придобием умението да отблъскваме ненужното.

Едно от препятствията, които не позволяват на съвременния човек да чуе себе си, е нестихващият  глас на интелектуалния ум. Днешният човек е приел за висша инстанция разсъдъчната дейност. Това би било до някъде обосновано, ако хората въплъщаваха собствената си индивидуалност, а не стериотипно обусловената. От една страна разумът е важен инструмент, чиито основни функции са да охарактеризира, систематизира, фрагментира. Чрез него ние внасяме порядък в съществуването си. Същевременно обаче, естеството му ни задава ограничения във възприятието,чието неотчитане е довело човека до несъзнаване на глобалната мисловна взаимосвързаност. Като следствие хората са се превърнали просто в приемo – отразители едни на други, самозалъгвайки се, че живеят собствения си живот. Самозаблудата, че познаваме първичната си индивидуалност, задава у човек потребност да определя, оценява и съди. Истинският проблем е, че всеки го прави, изхождайки от собствената си интелектуална отклоненост. Именно така се е пръкнало  цялото разнообразие от всевъзможни мнения. Когато хората са неспособни да разглеждат конкретно явление обемно, тоест поне от четири ъгъла едновременно, се заражда и нуждата от спор. В него няма нищо лошо разбира се, ако страните не държат да бъдат непременно прави. В противен случай провокира единствено емоционален отклик, който ако надникнем в  историята, води най – вече до агресия и трагични последствия.

 Кой е онзи, който държи на всяка цена да бъде победител?

„Разумният индивид“ вероятно ще обвини егото, което сме си въобразили, че е причина за всичките ни недоразумения. Но истината е, че Аза може да се изявява и чрез естетическото, игровото, творческото. Онзи, който е съдник във всяка ситуация, досадният всезнайко е всъщност интелектът, разумният наставник. Той е вътрешният глас, който ни намеква – „отиде твърде далеч или недостатъчно…“.

~ Но! ~

Кой и как определя какъв е критерият за разумност?

E ≈ mc2

Според квантовата физика, всяко явление съществува, по един или друг начин, в зависимост от механизма на отчитане. При липса на външен измерител материята може изцяло да промени физичните си свойства. Обектът на наблюдение не губи формата си, дори и за възприемащия да е достъпна само част от цялата му структура. Например стъклото. За един то може да е прозорец, а за друг огледало. За тялото то е граница, но за окото не е преграда. Стъклото съчетава функциите на допускане и възпиране, като ги разделя. По подобен начин понятието за разумност предполага диалектическо  възприятие. Разбирането ни кое е разумно и кое не, изхожда първоначално  от естетството на личната ни природа. В процеса на развитие, при преминаването през различни трансформации, е  възможно то да се измени. Има хора, за които да бъдат разумни означава да не се въвъличат в никакви рискови начинания. Подобно съществуване те определят като нормален живот. А има и други, чиято природа непрекъснато ги подтиква да се впускат в рисковани ситуации и за тях това е единственият начин да поддържат жизнеността си.

 

Принципно едните живеят в миналото, вкопчени в зомбясалата разлагаща се социална действителност, а другите пребивават по – скоро в бъдещето, искайки все новото на утрешния ден. И в двата случая липсва отчитане на настоящия момент, в който реално се съдържа животворната есенция. Единствено тук и сега, недостатъчността на изминалото и твърде  далечното предстояще, се помиряват в своята противоречивост. Присъствайки пълноценно във всеки миг от настоящето, ние реално отсъстваме за миналото и бъдещето.

Това е така, защото  моментът на творение не включва нито очакване, нито съжаление!

C ≈ hf