Не! Възможно е!

 

 

Красотата на света се състои в необозримото многообразие от форми, цветове, звуци, аромати, като цяло съвкупността от  явления, които толкова си приличат по неизменната си връзка със цялото и толкова се различават по индивидуалната си своеобразност. В природата всичко съществува в постоянно взаимодействие едно с друго, в  константна двуплановост , която е едновременно противоречива, но и обединяваща по същността си.

Мъж и жена, черно и бяло, светло и тъмно, влажно и сухо, високо и дълбоко, покой и движение, положителен заряд и отрицателен заряд, функция събиране и функция изваждане, твърдо и меко и така нататък, и така нататък...И всичко това са просто различни страни на едно цяло. В една градина може да има и роза и магарешки бодил, които си съжителстват заедно. Розата не иска магарешкият бодил да стане роза. Сливата също не изисква от ябълката да сливее. Въпросът е, защо тогава ние, хората, се опитваме да се уподобяваме? Може ли мъжът да изисква от една жена  да мисли като мъж или обратното?

Може! Но не трябва!

От една страна, отрицанието е механизъм за самозащита. Ако го разглеждаме като такъв, то би могло да има съхраняваща функция. С други думи, погледнато под определен ъгъл, актът на отричане може  в конкретни ситуации да се приема за инструмент на една висша инстанция - разума. Например, ако по някаква причина попаднете в компания от хора, решили да си правят експерименти с психотропни вещества или да пробват дружно левитация от петия етаж, отричането да се включите може да ви запази живота. Но! Ако вие не само решите да не се включвате, но най - добронамерено започнете да убеждавате и останалите също да не участват, има възможност да не излезете съвсем непокътнати от ситуацията. С други думи, „да не се съгласим“ е различно от „да не приемем“ дадена ситуация, човек, занимание, идея и т.н..

Отричайки, човек принципно се отдалечава от възможността някога да разбере явлението, което отрича. Освен това, за самия обект на отрицание няма никакво значение дали ние го приемаме или не, той ще продължи да съществува. Когато дефинираме нещо като несъществуващо или невъзможно, автоматично ограничаваме възприятието си, съответно познавателната си способност, тоест основните мозъчни функции, чрез които се развиваме като човешки същества. Отказът да приема явленията от реалността не позволява на  днешния човек да се докосно до по - обемно възприятие, което е в основата на висшите познавателни процеси като: мислотворене ( можем да включим: сътворяване на поезия,  проза и др.; дълбочинен анализ и тълкуване на информация с най - различна специфика и т.н.), рисуване, музикално или танцово изкуство и др.. Невъзможността да се свържат с творческото начало, заложено под една или друга форма във всеки човек, не позволява на съвременните хора да се разгърнат в целия си индивидуален потенциал. Казано по друг начин , докато човек не стане източник на вдъхновение сам по себе си и за самия себе си, ще продължава да консумира пространството повече, отколкото да допринася в него. Неминуемо, бидейки потребител индивидът ще се храни с това, което задоволява неговия апетит и ще отрича онова, което не може да усвои (храносмели). С други думи, за онзи кайто яде пържоле, друг който се подхранва чрез музика или взаимодействие с мировите тела, вероятно (но не задължително) ще е непонятен, различен и неприемлив.

Всичко е възможно, просто невъзможните неща изискват повече време!

Какво е интегралност? ...В движение...