Интегрално възпитание

 

Каква е ползата дори и другите да заблудя?!

Печеля може би двубоя,

а всъщност губя себе си и цялата война.

Темата за възпитанието от известно време е непрекъснато по петите ми. До такава степен съм пропита от съществената ù значимост, че като че ли вече се превърна в моя сянка, дори отражение. Ходя си, а тя неотлъчно ме следва. Понякога е невидимо присъствие, тоест самата аз се отличавам или по скоро обезличавам, с други думи - и ме има и ме няма. Ако погледнем на взъпитанието по – шеговито, може и него да възприемем така – ту го има, ту го няма. Но преди да го разгледаме в неговото спектрално проявление, може първо да си зададем въпроси:

Какво е възпитание?

Нужно ли ни е и ако да – защо?

Къде го усвояваме?

Как го получаваме или съответно отдаваме?

В конкретното споделяне по - скоро изразявам настоящото си разбиране, относно  смисъла, функциите и елементите в процеса на възпитание, както и отправната точка. С други думи, по личното ми схващане, възпитанието или по - точно превъзпитанието ( впредвид неблагоприятната ситуация, в която се намира съвременния човек) е необходимо да започен от самите нас. Няма как да възпитаваме никого другиго, ако първо не свършим това със себе си. Логичното обяснение е, че не можем адекватно да предадем нещо, ако не разбираме  начина, по който се осъществява, тоест не познаваме  източника на пораждане, стъпките в последователност (включва да отчетем и възможността за едновременност/паралелност), външните условия и ритъма. С други думи, за да възпитаваме, ние самите е нужно да въплъщаваме възпитателния принцип, а изначално той се основава на подражание.

Всеки човек се ражда със своя специфична индивидуалност, която играе съществена роля при формирането на личността. Казано по друг начин, индивидът сам по себе си не се явява личност, той се превръща в такава в процеса на живеене и формирането на личността е обусловено от взаимодействието на индивида със средата. Първото съприкосновение  с външния свят детето получва чрез майката и като за начало то (детето) не възприема  себе си като автономно същетсво. Себеразграничаването се случва постепенно, като започва от около 3 годишна възраст и е процес, който може да продължи и цял живот. Тоест осъзнаването ни като личности се характеризира с поетапност. Това означава, че ако  ако някоя от стъпките е била пропусната, рано или късно (ако искаме да се самореализираме) ще трябва да я наваксаме, с други думи да се върнем в психологическото си равитие на онзи момент, който не е бил обработен.

« Споменатото се отнася само за онези, които се вълнуват от въпроси, като например:

„Кой съм?", „Каква е задачата ми?“ и др..

За всички останали, с цел да не губя безвръзвратно загубеното ви време - предупреждавам:

 Останалата част от изложението може и да не ви е полезна с нищо! »

И така... започвам отначало, съгласно четирите  компонента (изходна точка, последователност, външни условия, ритъм), които вече споделих. Изходната точка сме самите ние. Да си представим, че сме деца ,например 3-4 годишни. Вече сме преминали някаква последователност на израстване. До този момент (визирам  средно статистическо обикновено семейство, тоест не включвам деца, които израстват, следвайки определена традиция или други, лишени от семейна среда, както и деца със СОП) всички наоколо без да има особена причина са ни се радвали, подарява ли са ни подаръци и въобще са изпадали във възторг само при вида ни. Сега за първи път, впредвид физическата си  автономност, ни се иска и ние като големите да вършим някои неща сами. Проблемът е обаче, че още незнаем как и това, което правим вече в известен смисъл съзнателно, е да наблюдаваме, изследваме, подражаваме. От този момент нататък нараства и потребността да чувстваме себе си като отделни същества и да действаме индивидуално. Това от своя страна означава, че започваме да вършим неща, които не винаги  се харесват на околните. С други думи възторгът от появата ни може да премине в отбранителна позиция, изразена чрез различни забрани или назидателни забележки, отново без да има особена причина. И какво се получава...

Първо се разтапят от умиление само при вида ни...

После изпадат в паника като че ли торнадо се завихря в дома им...

И накрая изискват адекватност от ума ни...

Веднъж се радват, а после пък се сърдят без причина!

Каква е таз безумна кочина!

Как в правилно и нередно децата да се ориентират, като големите с неправилното – редно демонстрират?!

   Всъщност, по личното ми мнение (а и не само по моето) възпитанието би трябвало да започне още в перинаталния период. Идеята, че детето се ражда  „празен лист хартия“ възприемам като вероятна само в един от аспектите на този израз – раждаме се свободни от придобити обусловености (срам, страх, идеи и т.н.) които формираме в процеса на живеене. От друга гледна точка обаче, детето се характеризира с определен генотип (съвкупността от онаследените заложби, включени в ДНК на всеки индивид). Освен това, ако вземем впредвид  теориите, според които идентификационният код на човека включва сведения, свързани с други форми на съществуване (предишни животи), то се оказва, че ние се раждаме носители на определена информация, която в известен смисъл обуславя протичането на  жизнената ни дейност. Предходните изречения могат да се раглеждат и като своеобразно кратко разяснение на поянтието „карма“ или „съдба“.

Децата от съвсем малки чуват, виждат, помирисват, въобще чувстват света особено осезателно. Това, че някои родители си мислят, че децата им не разбират какво се случва около тях е сериозна заблуда и е възможно да доведе до редица проблеми. Когато сме малки ние сме като скенери – мигновено усещаме кога някой проявява симпатия към нас и кога не, кога възрастните са искрени и открити и кога се опитват да ни залъгват. Това е така, защото при децата разграничаването между хубаво и лошо, добро и зло, правилно и неправилно се изгражда постепенно и първоначално те възприемат света непосредствено, тоест без да  дават оценки на явленията. Децата просто присъстват в настоящия момент и се ползват от него до колкото могат. Това е и една от причините  на определна възраст да съумяват понякога доста добре да ни разиграват, защото усещат, кога могат да го правят. Друга причина да се опитват да манипулират родителите може да потърсим именно и в самото поведение на възрастните, конкретно свързано с моментите, когато се опитват да заблуждават малките си отрочета. Имам предвид, че тъй като те участват понякога доста по - качествено в случващото се, забелязват моментите, в които родителите се опитват да ги залъгват и после  правят същите номера. Ето ви пример за възпитание чрез подражание. И тук правя малка палза...

Ученикът понякога става по - изкусен от учителя.

 Включва и положителния и отрицателния полюс, тоест детето следва и неблагоприятните аспекти от поведението на родителя. Ето защо, ако например достатъчно пъти е присъствало на моменти, в които мама или татко са „послъгвали“ и по този начин са постигали своето, твърде вероятно е то да прави същото. И в този случай да се срамуваме от детето си означава да се срамуваме от себе си. Ако родителят не може да се справи с отрочето си, проблемът е преди всичко във възрастния.

(Отново уточнявам, че изключвам случаи при които се наблюдават вродени отклонения или такива, настъпили в следствие липсата на нормална семейна атмосфера.)

Моля родителите (настоящи и бъдещи), които четат текста поне да опитат да възприемат същностната концепция, която имплицирам в него  – отговорността, която поемаме, решавайки да станем родители. Родителството като всяко друго умение се учи. То е процес, на който човек е важно да се отдаде с абсолютното съзнание, че привнася в света още един индивид, който един ден като автономно същество ще оказва влияние в една или друга степен на целия еволюционен процес. С други думи, в чисто материалистичен план, може да разглеждаме детето си като  инвестиция, в която влагаме средства, за да построим например къща един ден. Или казано по трети начин, родители не ставаме просто като произведем съществото. Освен сътворяването на детето (особено  акцентирам върху няколко фактора при зачеването:генотипа, общото /физическо, психическо.../ и конкретното /в момента на зачеването/ състояние на родителите; формираното отношение /чувства, образи, мисли, които поражда идеята за сътворяване на дете/ и външните условия /място, време.../ родителството е изкуството да изградим качествена личност и особено съществена част от него е възпитанието. То обаче е важно да бъде разглеждано като за начало през призмата на невербалното общуване, защото за едно дете често от първостепенно значение е какво мама и татко правят, след това как го правят и най- накрая как го вербализират, тоест как го обясняват. Това означава, че ако ние не сме единни по отношение на тези три компонента, нямаме право да го изискваме от никого. Конкретни примери за поведение, което формира вътрешен конфликт, когато детето го наблюдава са:

Дъщерята: Мама по принцип казва, че трябва да слушам татко и да не пренебрегвам думите му. Днес съм на рожеден ден и всички ще останат до 22:00ч., само аз трябва да се прибера в 21:00ч., защото татко така каза...

Майката: ...добре съкровище, този път ще направим изключение, но обещай да си остане между нас. Можеш да останеш до 22:00ч...., но ако случайно  татко те попита за рождения ден, кажи че си била вкъщи точно на време.

Синът: Татко по принцип казва, че жените трябва да се уважават, да се изслушват и да бъдем внимателни с тях. Днес ме взе с него в службата. Докато с негов колега обсъждаха някакъв проект, мама звънна...

Бащата: Сега не мога да говоря.

(Затръшва телефона)

Подобно поведение, независимо от предшестващите причини, които са го провокирали е условие за зараждане на вътрешен конфликт у детето. Много е вероятно, но не задължително в по - зрели години, вече формираната личност, да действа по подобен начин. Тоест, уж да следва някакви принципи, а в определени моменти ( за да постигне дадена цел; да не наруши комфорта си; да не бъде засегнат нечий авторитет и др. - причините може да са най - различни) да им изневерява. Разбира се, междуличностните отношения са много комплицирани и в случая задачата ми е да акцентирам върху възможните последствия за подрастващите. Всички ние имаме причини да действаме по един или друг начин, но когато възпитаваме е съществено да осъзнаваме личната отговорност за примера, който даваме. Той може да е автентичен само, ако ние сме напълно искрени във всеки един момент, най - вече спрямо самите себе си. Това конкретно означва да си позволим:

Да изразяваме чувствата си, точно такива, каквито са и да се учим да ги изказваме, да говорим за тях.

Ако някой ни наранява да му го покажем, както и ако ни прави щастливи.

Да прощаваме на себе си и на другите, защото всеки има своите причини да  прави, това което прави, дори и ние да не го разбираме.

Всеки носи отговoрността за последствията от действията си, дори и да не го осъзнава.

Да уважаваме себе си просто, заради това, което сме, защото това е единственият сигурен начин да се научим да уважаваме всяко създание.

Ако нямаме самоуважение, ще "лъжеуважаваме" и околните. Това означава, че ще го правим само формално - поради някаква причина (статус, финансово положение, нещо което правят за нас и т.н.).

Да предпочетем да бъдем щастливи, дори и това да значи да не сме винаги прави.

Да отстояваме позицията си без да се конфронтираме с тази на останалите.

Да слушаме себе си, за да чуваме и другите.

Да гледаме (наблюдаваме), за да виждаме ясно.

Да растем в любовта, за да разцъфне и тя в нас.

Да сътворим от себе си цвете, чиято безупречна красота да е пример за едва покълналите стебълца на околните съвършени цветя.

Децата са абсолютно верни индикатори за автентичност. В този смисъл бих препоръчала на всеки, който има изява пред хора (учители, политици, водещи на телевизионни и друг вид предавания, актьори, музиканти и т.н.) поне веднъж да застане пред непозната детска аудитория. За мен лично това е гарантирана проверка не само до колко дейността, която извършвате е в действителност обществено полезна, но също и до колко сте искрени в намеренията си. Децата ще ви дадат своевременна обратна връзка, защото те са неподправени, чисти, необусловени от маски и роли. За да бъде напълно ползотворно изписаното до тук, ще завърша с едно прекрасно преживяване от личния ми опит. Поради определени причини няма да посочвам  конкретно училището и имената на хората, посредством които се реализира работата ми с децата, за която ви споделям. Единствено мога искрено  да благодаря на  училищното ръководството и на една прекрасна жена, които спомогнаха тя да се осъществи.

Наскоро получих възможност да проведа два учебни часа с второкласници, разгръщайки темата „Какъв искам да стана като порасна?“. Започнахме със споделяне. Всяко детенце, по желание, имаше възможнос да разкаже какъв би искал да стане като порасне и в какво ще се изразява работата му. Интересно беше, че някои деца искаха да изпълняват едновременно две професии – направи ми впечатление например, че едно момченце искаше бъде и футболист и пианист...

Във втората част, имаха за задача да изобразят начинанието си. Рисунките бяха различни, а някои изобразяваха конкретни ситуации. В съзнанието ми изникват доста от тях, но ще споделя две, които направо са се запечатали. Едната беше на едно момиченце, което искаше да стане балерина и беше нарисувала сцена от постановка, в която участваха три балерини. Бяха сформирали своебразна композиция във формата на триъгълник, като две от балерините бяха вдигнали третата във въздуха, като я държаха за бедрата. Тя от своя страна бе заела поза с кръстосани крака (подобно на лотос) и се усмихваше. В последствие момиченцото ми разказа, че това е постановка на балета „Лебедово езеро“, в която иска да участва един ден и че тя всъщност е балерината, която е на поза лотос в рисунката.

Другата картина бе на едно момченце. Искаше да стане пожарникар и рисунката разказваше следната случка: той и още двама негови колеги с пожарникарската кола, гасят едно горящо  дърво и същевременно се опитват да спасят котка, която се е покачила на дървото.

Рисунките могат да ни разкажат много, особено когато деца ги сътворяват. Сега обаче, тъй като задачата на споделянето е различна, оставям на вас възможните им интерпретации.

Продължихме отново със споделяне. Всеки, който имаше желание, се изправи пред класа и с няколко думи разкри това, което е нарисувал. Някои деца се притесняваха да покажат сътвореното и ми се довериха аз да представя рисунката вместо тях.

Завършихме с много кратка телесна интерпретация, тоест всеки по свое желание показа  едно движение, което олицетворява заниманието му.

Признавам, че споделяйки в момента преживяването се вълнувам.

Накрая половината от децата ме прегърнаха (скупчиха се около мен като малки пчелички)...и да, беше...трудно ми е да намеря достатъчно точни думи, затова ще ви споделя че се просълзих. Децата просто почувстваха, че в тези 90 мин. аз напълно им се посветих и не закъсняха да се отблагодарят.

Сега тъй като няма друго...просто ще си поплача...благодарна и щастлива...