Взаимоотношения⇝Деца

Децата са богатството ни в света.

Живеенето в радост е тяхната съдба.

Очите им са огледало на нашата  душа.

В тях се вижда всичко, което ние даваме на света.

Любов децата дирят и туй е що човекът търси от както е на таз земя.

~

Взаимоотношенията с децата, лично за мен към настоящия момент, се явява въпрос от съществено значение. Наблюденията ми в последните месеци, посветени на интензивна работа с деца, разкриват че сегашното общество в значителна степен не отговаря на потребностите и интересите на новото поколение. Осезателно е чувството на все по – изразено отдалечаване и липса на реална комуникация между родители, възпитатели, учители и деца. Факт е също така, че броят на децата със специални образователни потребности се е увеличил  в последните години, а в България образователната система не предоставя адекватна възможност за интеграция на тези деца. За повечето  учители, а и за самите родители е трудно да приемат, че децата  може  да не съответстват ( да не пасват) на съществуващата социална действителност. Това е и една от предпоставките деца с нормално физиологично, психично и интелектуално развитие да  са предразположени към антисоциални прояви по време на пубертета и в по – зряла възраст. Има различни причини за склонност към девиантно поведение, една от които е невъзможността на подрастващите да се впишат в действащия нормативен модел на обществото. Без да търся оправдание за противообществените действия, с цел размисъл, вмъквам съществуващата максима, че това, което днес се счита за отклонение от нормата, утре може да се превърне в норма. Тя изхожда от естествения развой, според който самите закони и норми възникват, господстват и отмират, съответно и отклоненията от тях са временни. Например, като отклонение дори и днес в някои части на света се разглеждат творчеството и екстравагантното поведение.

Голям брой от днешните деца се раждат със силно изразена индивидуалност, което за заобикалящата ги среда не винаги е приемливо. Масата не е склонна да толерира различията и често те всъщност водят до враждебност и отчуждение на индивида. Детето изначално има нужда най – вече от любов и подкрепа. По правило би трябвало да ги получава в семейната среда, а непосредствено  след раждането от майката като най – близка. Ако поради някаква причина тази любов бъде отнета на дедето или още отначало е лишено от нея, то през целия си житейски път ще търси начини да компенсира липсата ù. Когато говоря за любов, включвам осигуряването на защитено пространство, в която детето да почувства, че има свобода да се разгърне.

Харесва ли ни или не, човек е обусловен от семейната и социална среда, от която произлиза и често се отнася към отрочето си по сходен начин, както са се отнасяли към него, дори и външно това не винаги да личи. Разбира се има родители, които се опитват да прилагат конкретни възпитателни методи и вероятно някои от тях имат успеваемост. Това, което наблюдавам е, че голяма част от  хората живеят с илюзията, че след като са станали родители знаят какво да правят или се уповават на вярата, че „то ще си покаже“. Донякъде считам, че подобно твърдение има своята логика, ако се разглежда интуитивният аспект на родителството. Тоест, ако майката е с относително хармонична природа (качествена вътрешна свързаност и такава с природните цикли и закони) би могла на интуитивна база  да осъществи естествена връзка с детето. Това, което е важно да признаем обаче е, че жената в съвременното общество рядко може да е в синхрон с естествения си ритъм, тъй като всичко около нея не е.

~

По – горе споменах, че най – важното, за да израстне детето здраво и да се изгради като пълноценна личност  е да му се позволи да се изяви.

Какво обаче означава това?

Всяко човешко същество идва на този свят със своя собствена същност и индивидуални задачи. Родителите, мястото и средата, в които индивидът попада са външните обстоятелства, които спомагат или пречат (или и двете) на човек да научи своите уроци, за да може  следващият му формат на съществуване да е по – съвършен от предишния. Никой не преминава на ново еволюционно ниво в своето развитие без да е завършил предходното. От тази гледна точка е важно родителите да не ограничават възможността на детето да следва собствения си път, а не да искат да задоволява техните очаквания и/или неосъществените им мечти. За да може обаче това да се случи, възрастните е необходимо да се разграничат в даден момент от детето, тоест да съумеят да го погледнат непосредствено ⇝ като автономно същество с цялата индивидуална палитра от чувства, мисли, мечти и т.н.. С други думи, това означва родителите (възпитатели, учители) да се освободят от представата, която имат за детето, защото по наблюденията ми, тя често не съответства на реалната му същност.

Понякога възрастните мислим, че имайки повече житейски опит, знаем как да навигираме детето. Ние можем да се опрем на житейския си опит, относно дейности, които сме извършвали многократно и най – вече, чиито смисъл и принцип на действие разбираме. Във всяко нещо, което правим за първи път ние сме нови. Тоест, ако ставаме родители за първи път, независимо колко натрупан опит имаме в работата с деца, да сме  родители ще ни е за първи път. Ние можем до някъде да се опрем на опита, но за да бъдем адекватни в новата си роля ще е нужно и да се разграничим от него, за да не обуславяме (поставяме рамка, условия) взаимоотношенията с детето. Всъщност, споменатото важи за всяка дейност и мога да ви споделя, че ако човек успява, влизайки в ново начинание да се отърси от предишния натрупан опит, по – бързо и по – лесно придобива разбиране. Именно изчистването от предшестващите наслагвания е най - трудно. Повечето възрастни са зависими от миналия опит и често, за да защитят позицията си ползват биологичните години или тези, в които са натрупали опитност в някаква дейност. Разбира се, има значение дали сме правили дадено нещо 1 или 10 години, но по – голямо значение има как сме го правили.

Децата имат преимущество пред големите с това, че може и да нямат житейски опит, но изначално са отворени и готови да се учат непрекъснато и от всичко. Техният мозък възприема непосредствено и за това те учат езици ( не само) много по – лесно от един възрастен индивид. При тях все още няма изградени психологически бариери. Всъщност малките деца не знаят какво е страх или срам. Тъй като те са чисти, което ги прави естествено емпатични, съпреживяват страховете и срама на възрастните и по този начин се научават да ги изпитват.

Да предоставим на децата възможност да изразяват чувствата, мислите, желанията си без да даваме определение и оценка е първата крачка. По този начин не само изграждаме доверена връзка, но можем да разберем и към какво детето проявява реален нтерес. Когато му осигурим среда, в която може свободно да се разгърне, детето става по – активно и самò започва да ни насочва към това, което му е необходимо. Не всички, но голяма част от родителите, а и учителите пренебрегват това, което детето иска да сподели, считайки например че са детски измислици. Важно е обаче да се отбележи, че когато детето иска да се изкаже,то има нещо впредвид. Проблемът на детето е, че не винаги намира точните думи или че не съумява да ги сглоби в смислено изказване, или и двете. В този случай ние като възрастни трябва да умеем да декодираме смисъла, предлагайки различни варианти. Детето ще откликне, когато изречем това, което то е искало да каже. Така то се чувства разбрано, а и чрез формулиране на правилно изказване му помагаме да развива езиковите и речевите си умения. И тук стигам до още един съществен фактор, който оказва огромно влияние върху формирането на личността. Езикът, ползван от възрастните, детето усвоява и е от огромно значение да се разбере, че думите влияят на отношението ни към света. От опит мога да споделя, че начинът по който се изразяваме формира възприятието на околните за нас самите и най - ясно показва личното ни отношение към тях (принцип на обратната връзка). В работата си с децата (и не само) особено внимавам за думите, които използвам. Децата са като гъби, попиват всичко и ако  сме им интересни, те ни слушат  много внимателно. Това означава, че трябва да имаме готовност, ако ползваме непознати думи да ги обясняваме. Считам, че от малко на детето трябва да се покаже, че е важно да разбира смисъла на думите, които изрича. По този начин го учим да се изказва съдържателно, тоест смислено. Това означва, че ако не можем да обясним на детето някоя дума,  по – добре и ние да не я ползваме. Така ще предпазим и него и себе си от ситуации, в които ще ни обземе чувство на срам, че говорим неща, чиято сементика не разбираме.

Съществен момент в комуникацията с детето, отново свързан с разговора, е конкретността. Ако искаме да разберем повече за детето, трябва да му задаваме  ясни и конкретни въпроси. Те улесняват взамоотношенията въобще. Забелязала съм, че често хората влизат в конфликт, защото не разбират какво точно иска да сподели събеседникът им, а направо интерпретират думите му. За да достигнем до разбиране за изказването на другия, базово условие и според мен най – важно е умението да слушаме.

Без да слушаме, няма как да чуем. Без да гледаме, няма как да видим.

Следваща отправна точка при комуникацията с децата е внимателното наблюдение. Когато детето е малко има нужда основно от внимание. То ни наблюдава и забелязва в кои момент сме посветени на комуникацията с него и в кои правим нещо друго. Времето, в което играем с децата  трябва да сме абсолютно отдадени на играта. Ако искаме да научим малките, че и ние имаме нужда от време за себе си е важно да им покажем как те сами да организират  времето си. Това може да стане именно в моментите, в които играем като ги учим на неща, които те  след това да правят сами. ( Има деца, които по природа са самостоятелни и сами поемат инциатива да играят, да измислят игри и т.н..). На база способностите и уменията на децата (между 5-8 годишна възраст) можем да им поставяме задачи, чрез които да  развиваме въображението, креативността, паметта ⇝ мисленето като цяло. Съвместни игри от подобно естество са построяване на градове, сътворяване на приказки и др..

Децата са в пъти по – чувствителни от възрастните и е важно да се съобразяваме с това, за да избегнем несъзнателното им травмиране, докато са малки. Често неща, които за зрелият индивид не са от съществено значение те ги преживяват драматичнo. В такива ситуации по – правилно е да останем спокойни, когато например детето плаче, инати се и т.н... От опит мога да споделя, че е безмислено да  го убеждаваме, че няма причина да е разстроено. Първо, нашето неприемане, че има (може и да няма) причина детето да е разстроено, удължава времето в което то пребивава в съответното състояние. Тоест, ние се противопоставяме на начина по който се чувства детето, а то от своя страна се противопоставя на нас. С други думи ⇝ силата винаги ражда съпротива. Второ, незачитайки неговото право да бъде сърдито или гневно, ние отричаме част от него, което впоследтвие може да окаже влияние върху способността да разпознава и изразява чувствата си. Също така омаловажаването се отразява негативно на взаимоотношенията между детето и възрастния. Детето може да се затвори и след това да е нужно наново да се изгражда връзка. Ако ясно разбираме, че детето не страда, а просто се инати има различни похвати да се справим със ситуацията, един от тях е да направим от драматичната ситуация ⇝ хумористична.

Близостта с децата се случва, когато ние се потопим в техния свят с цялата си обич и търпение. Истинската връзка се осъществява, когато им позволим да ни свържат с детето в самите нас.То е онази част, която е готова да играе, да експериментира, да търси и да открива, да расте... Всеки път, в който се свързваме с детската си същина, преоткриваме собственото си място в света.

01/05/2017